Зад сцената цареше хаос, гръмогласен и енергичен младеж държеше в ръцете си напечатани листи, на които най-вероятно бе описана програмата на мероприятието. Той обикаляше хаоитчно около хората, които вероятно чакаха реда си за сценична изява. Дори не осъзнавах как бяха допуснали да се слея с тази сценична подготовка и какафония зад кулисите. Бях толкова развълнуван, че на много моменти забравях за какво точно бях там...но причината бе прекалено важна и силна по значение, за да не се досещам мигом и стряскам..от своята собствена дързост. В ръката си държах старата си олющена и раздрънкана китара, която се опитваше да се изплъзне на няколко пъти от ръката ми, тъй като длант ами бе потна от притеснение. Текущата сценична изява приключи и се чуха заглушителни еуфорични аплодисменти. ""Сега бе момента.."" помислих си. И всеки мускул в тялото ми се разтрепера от вълнение и напрегнатост. Всичко в мен крещеше, че нямам куражът да направя това, което бях запланувал, но вече бях там и бях точно на крачка от изпълнението на най-налудничавото действие в живота си до сега...най-смелото по-скоро. Мислех тряскаво как да го направя... и единственото нещо, което ми хрумна е, че в такива моменти... трябва да спреш да мислиш, за да имаш смелостта да направиш дадена стъпка. Да извършиш такъв акт...ясно осъзнавах, че в този момент трябва да събера всичкия кураж и да освободя умът си от всякакъв вид мисли, за да се втурна към предизвикателството и да поема риска. В този момент затворих за миг очи, избутах всички около себе си и се втурнах към сцената... в същият миг заслепително ме огряха няколко прожектора и и притеснението ми се усили в пъти повече. Застанал на средата на празната сцена, успявах да чуя ясно учудените възклицания на хората зад завесите и енергичният младеж с листите, който ефирно озвучаваше неловката тишина с възмутителният си тон. Почувсвтах се толкова не на място, колкото никога в живота си и за миг толкова силно ми се прииска да избягам и да се скрия, че може би изражението на лицето ми не би могло да се опише с прости думи. От публиката заваляха упреци и се очертаваха много лица, върху които бе изписано подчертано ехидно любопитство. Продължавах да стоя там с китара в ръка, чакайки някой все пак да ме хване и изхвърли от сцената... но това за мое огромно удивление така и не се случи за няколкото секунди, в които се развиваше цялото това действие.  Хванах китарата и отстъпих една крачка напред... единственото нещо, което ми даде най-силен стимул да действам бе, че бях тук заради нея... бях на средата на тази осветена тази сцена..нахлул, нежелан, непланиран... осмиван, с глупаво изражение на лице, но тъй като не бе останал никакъв друг начин, по който да кажа на любимата си какво чувствам , бях поел риска.. да стана за смях, или просто да се докажа. Това бе въпроса. След тези няколко мига на срам и позор, които изпитах, нещо в мен сякаш се отприщи..помислих си за нея и знаех, че е някъде там. Бях сигурен, че не ми се присмива, но и знаех, че вече малко или много се досещаше защо съм там... тя бе там и аз го знаех...и щеше да ме чуе...бях сигурен.
Вдигнах китарата и докоснах нежно струните й... добре позната нежна и красива мелодия озвуча сцената. От устните ми излизаше треперещ от вълнение плахък глас, но въпреки това разбираем и отчетлив.. затворих очи и запях песента, като си акомпанирах с китарата в ръцете си. От публиката цареше мълчание, но не виждах израженията на хората, тъй като бях затворил очи. Така чувствах по-силно песента си или просто го използвах за извинение пред себе си, че ме беше срам да срещна подигравателните лица на присъстващите. Въпреки това обаче отворих очите си...загледах се внимателно в публиката , в стотиците очи и лица.. в стотиците хора в стремежа си да открия нейното. В един начално неосъзнат миг срещнах погледа й...беше объркан и дори леко шокиран. До края на песента си гледах в очите й и усещах как всеки момент сърцето ми би пръснало от силната емоция и пробождащото притеснение и разрушаващото вълнение. Коленете ми трепереха, гласът ми също. Изпях си песента и бавно и смирено наведох китарата си надолу...не спирах да я гледам в очите и и не усетих кога налудничава и широка усмивка бе обзела лицето ми. ""Обичам те"" се стрелна от устните ми непланирано импулсивно и непредсказуемо... както за всички , така бе и за мен. Поклоних се и за мое голямо учудване получих най-искрени силни и шумни аплодисменти. Подсвирквания и закачливи подвиквания. Поклоних се...погледнах я отново в очите с обожанието, което можех да изпитвам само и единствено към нея. Обърнах се и слязох от сцената... чувствах завладяваща енергия и щастие. Смешах се в тълпата и изчезнах... не исках да ме среща, нито исках да изживяваме баналният миг, в който трябва да ми благодари за красивият момент или да ме прегърне... изчезнах без шум в тихата тълпа и бях щастлив, защото главната ми цел бе изпълнена. А именно... тя вече знаеше ГОРЕ ДОЛУ...колко много я обичам